Езици

Първи период (1878 г. - 1913 г.)

Понятието мобилизация произхожда от латинското „mobilis“  и френското „mobilizacion” и означава преминаване от пасивно в активно, подвижно, повишено състояние за решаване на възникнала задача.

Мобилизацията в държавен мащаб е комплекс от мероприятия, провеждани за преминаване на въоръжените сили, икономиката и всички държавни структури към военно-временен състав и организация.

В теорията на военното изкуство и мобилизационната практика, военното окръжие се разглежда като военно-мобилизационен и окомплектовъчен орган, който функционално е тясно обвързан и с други военни, гражданско-административни и стопански структури, имащи в една или друга степен отговорност по гарантиране сигурността на страната.

Създаването на система за комплектуване и обучение на Българската войска започва непосредствено след Освобождението.

Със заповед № 4 от 12 юли 1878 година на генерал-майор В. Золотарьов, управляващ Военния отдел при Временното руско управление, се назначават окръжни воински началници в Българската земска войска, които на практика са ангажирани с военния отчет, организирането и провеждането на мобилизационни мероприятия в съответния окръг.

След приемането на Търновската конституция, с Указ от 4 август 1879 година е сложено началото на организирана мобилизационна работа с населението в Княжество България, като за всяка административна единица, в зависимост от териториалното деление на страната, отговаря съответно военно формирование.

 Българска земска войска - завеждащия инженерната част, командира на северната рота  и софийската полурота - 1879 година

„Привременно положение на Българската войска” е прието от Народното събрание с Указ № 108 от 17 декември 1879 година. Князът е върховен началник на войската в мирно и във военно време. Въвежда се териториална система за  комплектуване: за пехотата по окръзи; за кавалерията и артилерията – по губернии. Само в инженерните войски служат хора от цялата страна. Съгласно „Временните правила за създаване на Българска земска войска”, от 1878 година, всички постоянни жители са длъжни да служат във войската.

Източна Румелия през 1881 година е разделена на дванадесет военни окръжия, всяко от които на ротни околии.

След Съединението и включването на Южна България в пределите на страната, със заповед № 103 на военния министър от 4 април 1886 година се обявява ново военно – териториално деление на Южна България. С тази заповед се уеднаквяват военните структури с тези на Северна България. Южна България се разделя на осем военни окръжия.

През 1886 година в армията отново се извършва реорганизация, която включва отмяната на корпусната и дивизионната организация и се въвежда бригадната организация, съществувала преди Сръбско–българската война. Съгласно новата организационна структура, на територията на Княжество България действат двадесет и едно военни полкови окръжия.

 1889 година се формират двадесет и четири роти , по една във всяко военно окръжие, с цел да дават в мирно време военна подготовка на младежите, които отбиват с облекчение военната си служба, а във военно време се използват за кадрови части на резервните сили.

След Съединението на Княжество България с Източна Румелия настъпват количествени и качествени промени както на човешките ресурси, така и на въоръжението. Затова с Указ № 9 от 23 януари 1890 година във военното министерство се създава отдел за мобилизационна работа, с което се поставя началото на мобилизационната система.

В Българското княжество въоръжените сили биват три категории: действаща армия, резервна армия и Народно опълчение. Мобилизацията е два вида – обща и частична. Общата се отнася за всички категории войски, а частичната само за действащата армия, като се извършва само с решение на Народното събрание и Височайши указ на Княза.

С Указ № 176 от 1891 година, в изпълнение на нов „Закон за устройството на въоръжените сили”, военните окръжия се преименуват в полкови военни окръжия, а съществуващите кадрови роти се придават към полковете. Военно-административно страната е разделена на дивизионни области, полкови окръжия и кадрови роти.  Всички те имат военни управления и отговарят за призивите, военния отчет, съхранението на материалните средства и въоръжението. Началниците на полковите военни окръжия са и командири на резервните полкове.

Ротно-околийските управления, настоящите наследници на които са военните отдели, са военно-административни органи, непосредствено подчинени на началниците на полковите военни окръжия. Те водят на отчет запасните от действащата, резервната армия и Опълчението.

През 1899 година са създадени дванадесет Бригадни управления, на принципа на обединяването по две на военните окръжия:

  1. Софийско;
  2. Кюстендилско;
  3. Пловдивско;
  4. Хасковско;
  5. Старозагорско;
  6. Сливенско;
  7. Шуменско;
  8. Разградско;
  9. Русенско;
  10. Търновско;
  11. Врачанско;
  12. Видинско.

С приетия нов закон за войската от 1903 година, е създадена военна администрация, като страната е разделена на девет дивизионни области, а всяка дивизионна област – на четири полкови окръжия. Не е задължително съвпадането им с тогавашното административно деление.

След въвеждането на Закона за устройство на въоръжените сили от 1904 година се заражда идеята за въвеждане на Корпусна организация. За целта, съществуващите дивизии, се налага да се реорганизират и нараснат в корпуси, а бригадите – в дивизии. В общи линии новата организация се въвежда само в пехотата, в останалите родове войски това става твърде бавно и трудно, поради недостига от материална част. Именно по тази и редица други причини Корпусната  организация се оказва непригодна за българската войска и в крайна сметка се налага становище през 1908 година тя да бъде отменена.             

 
             Картечари - 1908 година

Поради малката численост на Българската армия, командването обръща особено голямо внимание на бързата мобилизация. Допълващите войски, които се формират само за военно време, имат непосредствено назначение да попълват загубите на действащата по време на военните действия, но в случай на нужда от тях могат да бъдат формирани цели войскови части, които да усилват армията.

Мобилизацията на всяка отделна част може да бъде: едновременна – когато запасните войници, реквизираните коне, коли и материали се разпределят равномерно и всеки ден по всички роти, батареи и ескадрони от частта и последователна – когато попълването става последователно, т.е. по дружини, отделения и роти. Последователния начин за мобилизиране се прилага само към известни части, съгласно разпорежданията от Щаба на армията.

Мобилизационната система се развива с приемането на първото Наставление за мобилизацията на армията от 1910 година. Регламентирани са общите правила и срокове за провеждане на мобилизацията. Цялата дейност обхваща всички държавни и обществени институции и отчита материално-техническите, транспортните, образователните и демографските възможности на страната. Проучванията в това отношение, правят мобилизационните планове реални и изпълними.

Първата балканска война от 1912 - 1913 година, ни заварва добре подготвени в това отношение – мобилизацията на Българската армия изпреварва обявяването на общата мобилизация в Турция. За около осем денонощия са мобилизирани 358 дружини, 262 батареи и 48 ескадрона с обща численост близо 600 000 войници, подофицери и офицери. Формират се три армейски обединения, три отделни пехотни и една кавалерийска дивизия, една самостоятелна конна бригада и Македоно-Одринското опълчение.

Втората балканска война от 1913 година се води с войските, които участват в предишната война. Попълват се загубите с набор 1913 година, който преминава седеммесечна подготовка; мобилизират се шест набора от новоосвободените земи; привличат се от болните и ранените онези, които могат да участват във войната; мобилизират се опълченци и отлаганите дотогава от военна служба. От тях се формират две пехотни дивизии и четири бригади. Въпреки това числеността на действащата армия намалява с около 100 000 души. Наличните сили и средства са сведени в пет армейски обединения с различен състав. Независимо от някои слабости, мобилизацията, по време на тези войни се извършва в предвидени срокове. Това се дължи най-вече на реалния план и добрата подготовка на мобилизацията, а така също и на положителното отношение на запасните към войните.